Преди време си купих нещо от H&M и на торбата видях, че те подканят да си дадеш старите дрехи. Учудих се. След това забравих... Но един ден прочетох в сайта им, че ги рециклират и правят нови тъкани или ги дават на нуждаещите се, а част от спечелените пари от продажби също даряват за благотворителност в съответния район. Попитах в магазина и потвърдиха.
Отворих гардероба. Забелязали ли сте как събираме вещи и ги пренасяме и прехвърляме, макар и да не ги използваме, носим си тежката къщурка на гърба - не смеем да се отървем от тях. Сякаш са трайно прикрепени към духа и тялото ни....Обикновено от страх да не би да ни потрябват, а да не можем да си го купим или от гузната ни съвест - трупаме, и трупаме, и трупаме...и накрая не можем да дишаме. Говоря в множествено число, тъй като редом с мен, познавам доста хора с подобни разсъждения и вътрешни битки.
Няколко пъти съм се местила - в друг апартамент, в друг град, в друга държава (по няколко пъти). Изнасяш целия си живот. И всеки път, макар и да се старая да не "трупам", се чудя от къде се взеха всички тези неща. Някои от тях продължавам да си ги мъкна, при все че доста неща изхвърлих от живота си, понаучих се...
Та да се върна в гардероба - набелязах всички дрехи, които си пазех "за вкъщи", тъй като вече не бих ги облякла навън и като цяло, или онези, които изглеждат нови, но вече демоде, или онези, които съм си купила в явно умопомрачение (направо да се чуди човек какво съм си мислела)... :) и изобщо всичко, което ми е било гузно просто да изхвърля или да дам повече пари за химическо чистене, за да мога да ги даря, отколкото да купя нови дрехи за дарение.
Нали разбирате, че не мога всичко наведнъж да махна? Все пак години наред, чувството за вина ме е карало да ги събирам... Но все пак първата стъпка беше направена.
Напълних една доволно голяма торба и я предадох с лека плахост и странна носталгия. Момичето ги прие и ми даде талонче.
Закрачих към изхода и с учудване почувствах такова облекчение, сякаш канара е паднала от гърба ми... Хем се отървах от "багажа", хем не ми беше гузно, тъй като ги дарих и знаех, че няма да са просто изхвърлени, щяха да имат нов живот. О, щастие! Кой би предположил, че човек може да почувства такова облекчение от толкова малък жест. Последваха още няколко торби. Чувствах се все по-добре, повече място, нищо ненужно, повече въздух...повече!
Но внимавайте! Като всичко хубаво действа като наркотик и може да си отворите повече място от необходимото, ако се увлечете в изхвърлянето.
Та...исках да споделя своето облекчение и възторг с вас и да ви кажа, че не е толкова страшно да се освободиш, а чувството е несравнимо!
